Бездомните кучета на България — Как стигнахме дотук и как да променим това

Как стигнахме дотук?

Когато вървя из софийските улички, виждам сенки с козина — забравени от системата, страхувани от хората, но все още махащи с опашка. Но бездомните кучета не са нов проблем в България. Те са наследството на десетилетия пренебрежение, неуспешни политики и общество, разкъсвано между състрадание и удобство.

Да си го кажем честно: години наред „решението“ беше клане. Между 1999 и 2006 г. над 70 000 бездомни кучета са били убити само в София. Резултатът? Никаква реална промяна. Улиците отново се пълнеха с нови кучила, изоставени домашни любимци и цикълът на страданието продължаваше. Едва през 2008 г. България прие първия си истински закон за защита на животните, който забрани масовото избиване и въведе хуманни програми за „Хвани-Кастрирай-Върни“ (CNR). [Източник: Four Paws]

Но законите са толкова силни, колкото ръцете, които ги прилагат. А в България тези ръце често са вързани — от липса на финансиране, обществена апатия и култура, която все още вижда породата като престиж, а кастрацията — като жестокост.

Цифрите зад козината: Какво се промени и какво не

Виждала съм числата — и съм виждала лицата зад тях. След реформите от 2008 г. популацията на бездомните кучета в София намаля драстично — от над 11 000 през 2007 г. до около 3 500 през 2018 г. Това не е просто статистика; това са хиляди животи, спасени от иглата, куршума или бавната смърт на улицата. [Източник: Four Paws]

Но проблемът далеч не е решен. Всеки приют, който посещавам, е препълнен. За всяко осиновено куче, друго е изхвърлено в покрайнините или оставено да се оправя само в някое село. Програмите CNR работят — когато са финансирани, когато се спазват, когато общността се грижи. Но твърде често те са кръпки в страна, която още се учи какво значи да си отговорен към животните си.

Защо все още страдат бездомните? Истинските причини, които никой не иска да признае

Усетих как несправедливостта ме стяга в гърдите, когато чух поредната история за куче, изхвърлено, защото било „твърде старо“ или „твърде проблемно“. Истината е, че упоритостта на проблема с бездомните кучета в България не е само въпрос на бедност или невежество. Това е въпрос на изоставяне — на животни, да, но и на отговорност.

„В градове като София, Варна, Бургас бездомните животни наистина са проблем и има случаи на нападения, но повечето общини прибират някои кучета, кастрират ги и ги връщат обратно в града. Ушите им се маркират, за да се знае, че това куче е под грижата на общността… Основният проблем е липсата на образование, особено в селата, където кучетата имат стойност само ако работят. Щом остареят или забременеят, ги изхвърлят на улицата, което само увеличава проблема.“
— [Bulgaria and Stray Dogs | God’s Creatures]

Това е стопанинът, който пуска некастрираното си куче да се скита, а после изхвърля кученцата в канавката. Това е семейството, което се мести в града и оставя „проблема“ си. Това е съседът, който смята, че уличното куче е „просто част от пейзажа“. И това е система, която рядко наказва изоставянето, рядко възнаграждава състраданието и твърде често оставя тежестта върху раменете на доброволци и недофинансирани приюти.

Сърца на улицата и счупени системи: Герои и разбити сърца

Видях я как накуцва към мен като надежда на четири крака — ребрата ѝ се виждат, опашката между краката, очите молят. Този момент променя химията ти. Видях го в лицата на Ема и Антъни Смит, основатели на Street Hearts BG, които се преместиха от Йоркшир в България и спасиха над 1 500 кучета и кастрираха повече от 4 000. Тяхната история не е просто за спасяване, а за ежедневна, безмилостна болка.

„Имаше болница наблизо и там имаше 26 [кучета], които постоянно се чифтосваха, биеха се, гладуваха, боледуваха… Първоначално искахме поне да кастрираме някои кучета, за да няма повече страдание на улицата, но това бързо се превърна в работа на пълен работен ден… Сега се финансираме от нашите поддръжници, много лоялна група хора в социалните мрежи, които даряват и ни поддържат. Получаваме малко от държавата, но това е около 5 процента от нуждите ни годишно.“
— [Street Hearts: An Extraordinary Story of Saving Street Dogs]

Приютът им винаги е пълен. За всеки бус с кучета, изпратени в обичащи домове във Великобритания, нови кученца пристигат — изхвърлени пред портата или намерени треперещи в снега. Цикълът е безмилостен, а ресурсите — никога достатъчни.

Законът не е достатъчен: Защо прилагането и образованието са ключови

Трябваше да си поема дъх, преди отново да обясня, че „законът“ не е магическа пръчка. Законът за защита на животните от 2008 г. беше повратна точка, но прилагането му е слабо. Стопаните, които изоставят животни, рядко са наказвани. Общините извън големите градове често нямат средства или воля да провеждат истински CNR програми. А в селата идеята за кастрация все още се посреща с подозрение или откровена враждебност.

Образованието е липсващата ваксина. Докато не научим децата — и родителите им — че състраданието не е слабост, че кастрацията не е жестокост и че всяко куче заслужава повече от живот на улицата, ще водим едни и същи битки.

Какво наистина работи? Уроци от първа линия

Какво работи? Видяла съм го с очите си:

• CNR програми, които са напълно финансирани, прозрачни и подкрепяни от общността
• Мобилни ветеринарни клиники, които достигат до селските райони
• Образователни кампании в училищата, които променят сърцата, преди навиците да се вкоренят
• Партньорства с международни организации, които осигуряват финансиране, експертиза и домове за най-тежките случаи
• Микрочипиране и регистрация, които правят изоставянето проследимо и наказуемо

Но най-вече работи промяната в мисленето — от това да виждаме кучетата като нещо излишно, до това да ги приемаме като част от нашата общност.

Осиновяването е революция: Всеки дом е победа

Видях раната и знаех, че не е само по кожата. Всяко куче, което съм приютила, всяко осиновяване, на което съм била свидетел, е малка революция. Това е семейство, което избира съпричастността пред безразличието. Това е дете, което учи, че любовта не се мери в родословие. Това е страна, която бавно се учи да лекува.

Ако четете това, вече сте част от решението. Осиновявайте, не купувайте. Доброволствайте. Дарявайте. Говорете, когато видите пренебрежение. И никога, никога не позволявайте някой да ви каже, че един човек не може да направи разлика. Видяла съм го — във всяка зараснала рана, всяка махаща опашка, всяко куче, което отново се научава да вярва.